Свети Валентин за цял живот
ех любов, любов...
Когато наближава празник, повечето хора обикновено се сещат за две неща: за любимите си същества и за това, колко е тъжно, че се сещат за тях само на празници.
Същият феномен за съжаление се среща и на деня на любовта “Св. Валентин”.
Навсякъде около мен виждах продавачи на червени балони - сърца и двойки, които се разхождаха хванати за ръка, а момичето задължително носеше вечната торбичка за подарък, роза, и разбира сe – балон!!! Е, ще кажат някои, не всеки може да е оригинален в подаръка си! Да, не всеки може да измисли подарък, с които да покаже на любимия си човек, колко го обича, не всеки може да обича истински!
Но все още е 14 февруари - сърцата, розите и пликчетата продължават да минават покрай мен, но аз не чувствам нищо по-специално в деня! Нима аз не обичам истински!?
Валентинките в училище също не ме трогнаха. Защо не се чувствам празнично? Искам и аз да се чувствам празнично! Искам балон.... искам ли...?!
Наближава часа на срещата с другата половина от сърцето ми! Тръпна – може би най-после ще разбера какво е различното на 14 февруари.
Докато пътувам обаче, дочувам разговор на две момчета, които вероятно отиваха на среща с момичетата си. И двамата носеха пликчета за подарък, червени рози и балончета – ех, късметлийки са приятелките им! Заслушах се в разговора им. Може би от него ще разбера защо те се чувстват различно и празнично днес! Единият от тях попита другия “Какво й взе на твоята?”. Момчето отвори торбичката и извади от там рамка за снимка, другото момче започна да се смее и извади от своя подарък същата рамка! После започнаха да си четат картичките, като се смееха на думите, които бяха написали, както ги чух да казват, защото “така трябва...”
Не можех да мръдна от мястото си. Нима празника на любовта е защото “трябва”? Хората се обичат, показват любовта си, като си подаряват подаръци, заради това “трябва”!? Може би чувствата им са толкова трайни и истински, колкото балоните пълни с въздух, които подаряват! Не, не искам балон!
Любовта на живота ми ме чакаше! Но той не носеше нито балон, нито цвете – ех – Обичам го! И той ме обича!
Цяла вечер се разхождахме под звездите и говорехме за бъдещето. Ядохме сандвичи и понички, не пускахме ръцете си и не можехме да спрем да си казваме “обичам те”, бях най-щастливото момиче на света. Но не се чувствах по-различно от всеки ден, когато сме заедно. Бях толкова щастлива, колкото всеки път щом сме заедно. За това на този ден не се чувствах по-различно, защото моята, нашата любов е един празник, празник, който продължава ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ!