Познава ли младият Българин историята си?

интересна ли е тя или не?

Забързани вървим на някъде, без да спираме дори за секунда, просто трябва да продължим, а другото е без значение. Защото никой няма да те пита от къде си тръгнал и какво си сторил по пътя си. Важно е какво си постигнал и дали все пак си се превърнал в НЯКОЙ. Нали това е целта ни, заветната мечта, която днес са прегърнали хиляди хора- да преуспееш, да бъдеш някой...Но какво значи това?

Чувала съм да говорят за това какво правиш когато успееш, но нито веднъж не разбрах, какво значи да си успял. Нима победата се крие в скъпите дрехи и лъскавите коли, нима общественото положение е синоним само на власт и пари? А душата? Човека? Къде остана личността в цялата тази картинка? Нима отстъпи мястото си на алчността и самолюбието, които унищожават всички ценности? Да, май така се получи...

Ето, да вземем за пример България, нашата страна, която днес се е запътила към Европа и е готова на всяка цена да стане част от организация, за която мoже би не е дорасла. Безумно много искаме да приличаме на западните страни, но грешим- захвърляме миналото си в някой ъгъл и не му обръщаме внимание. Вярваме, че ще се справим и без него, но това е невъзможно. Защото дървото не расте без корени, на които да се крепи.

Иска ми се да кажа, че всеки млад българин познава историята си и че когато чуе сирените на 2-ри юни не се пита “какво пък е това?”, а спира за миг и почита паметта на Ботев, но не е така. Истината е, че не знаем нищо за историята си и най-лошото е, че нямаме и желание да разберем нещо повече за нея. Вижда ни се скучна и остаряла. Не разбираме защо трябва да се занимаваме с неща от преди хиляди години, като те няма да ни помогнат днес. Но така ли е в действителност?

Живеем в тази страна с главната мислъл да се махнем от тук, да избягаме някъде далеч, на някое по-хубаво място, където ще бъдем щастливи. И изтриваме България от представите си за добър живот, защото години наред ни повтарят колко е трудно да си някой в тази държава и че да постигнеш нещо тук е почти непослино. В крайна сметка малцина получават шанса да се реализират в чужбина, а другите остават в България и на свой ред започват да обясняват за “сложния живот”. Уж, наричат себе си БЪЛГАРИ, а не знаят кога е създадена азбуката ни или кой е Васил Левски.

Бавно, но сигурно, поколение след поколение народът ни започва да се отдръпва от миналото си, да го забравя и отрича. Великите дела и славните битки губят очарователния си блясък в очите на безразличната и незинтересована младеж, пощуряла по секс, алкохол и компютри. Иначе се намира кой да говори за родолюбие и патриотизъм, а книгите потъват в прах и жълтеят по рафтовете в библиотеките и домовете ни. Няма кой да ги разлисти и да прочете за героизма на прадедите ни. Така историята угасва, избледнява и бива забравена, а с нея си отиват и нашите корени.

Тъжно е, че загърбваме миналото си и не уважаваме хората на които дължим свободата си, а все пак наричаме себе си БЪЛГАРИ. Но България не е само това което е днес, тя е миналото и бъдещето взети заедно. Земята по която ходим, земята пропита с кръвта на предците ни е нашата Родина. Не бива да забравяме миналото си, защото без него нямаме бъдеще.